Христо Иванов Караиванов

     Огън ли е имало в гърдите на многобройните обществени дейци и родолюбци в Казанлъшко както през Възраждането, така и след Освобождението, че са умеели като апостоли да палят и подържат искрата на българското !
Един от тези лични мъже е и Христо Караиванов от село Дъбово. Роден на 13 август 1881г. в семейството на Иван Караиванов, сподвижник на Стефан Стамболов и Мария Петрова Делииванова, по-малката сестра на юначния дъбовец Дели Иван – Иван Петров Делииванов. Той е участник в четата българи-доброволци към отряда на ген. Гурко за защита на мирното население от башибозуците през Освободителната руско-турска война, обесен на 28 октомври 1877г. в Цариград.
Христо Караиванов е

закърмен с обич към род и Родина

още от детството. Завършил началното си образование през 1893г. в родното си село, той продължава да учи в прогимназията и гимназията на околийския град Казанлък. В книгата “150 години дъбовско училище / 1849-1999/ - средище на просветата в Казанлъшкия край” името му като възпитаник на училището е редом с имената на онова звездно поколение видни обществени дейци от Дъбово, дали своя личен принос след Освобождението за подема на родния край в онези трудни години на строителството на нова България. В пантеона на следосвобожденските дейци - учителите Боню Богданов, Димитър Попов, Димитър Арабаджиев,, Петко Делииванов, духовниците Николай Караколев и Петър Чалъмов, генералът от артилерията Трифон Марков, професорът по медицина д-р Никола Попов, директорът на БНБ – София Иван Кемалов и бележития старозагорски архитект Христо Делииванов блести и името на най-видния строителен предприемач в Казанлъшко – Христо Караиванов.

След участието си в Балканската война

завърналият се от фронта и преживял ужасите на войната Христо се заема с една истински градивна и народополезна дейност, която приляга най-много на неговата природно будна и предприемчива натура, устремена напред в бъдещето – строителството на обществени сгради. Първата му постройка е Общинският дом с пощата /1915г./, с която се поставя началото на изграждането на новия център в розното му село Дъбово. Никнат като гъби след пролетен дъжд кооперативен и читалищен дом /1926г./, в който се помещава едно от двете допълнителни земеделски училища в Казанлъшко /1926-1948г./, величественият седемметров паметник на загиналите във войните дъбовци /1930г./, медицинска лечебница и амбулатория /1932г./, аптека, обслужвана от фармацевти с европейска квалификация, завършили в Австрия, районна участъкова ветеринарна лечебница /1934г./. През този период благодарение на активната предприемаческа дейност на Христо Караиванов, чиито общински постройки са по проекти на друг виден дъбовец, старозагорския архитект Христо Димов, завършил в Европа, село

Дъбово става най-благоустроеното

в Казанлъшко, придобива облика на модерната европейска архитектура у нас, състезавайки се с другите будни подбалкански села Шипка, Енина, Мъглиж, Габарево и др. Строителят- предприемач спечелва търгове и започва масово строителство на училища и в съседните села - Ветрен /1923г./, Николаево, Елхово/Милево/, Едрево, Оряхово/Шаново/ и Горно Паничерево /Ягода/. Спечелва и търга за разширението на читалище “Искра” в Казанлък, строи през 1930/31г. и модерната двуетажна прогимназия “Николаки Стоилов” на площада “Житен алан” в Стара Загора, която по-късно, разширена с още един етаж, става базово училище към Учителския институт, а понастоящем е СОУ “Васил Левски”. През лятото на 1940г. по инициатива на друг казанлъшки родолюбец д-р Руси Радков, родом от Шаново, заедно със строителния предприемач Христо Караиванов се избира най-подходящото място и се прави първата копка за строеж на санаториум за лечение на белодробни заболявания, сред омайните красоти на дъбовския старопланински проход. Сега там е

най-големият противотуберкулозен санаториум

на Балканския полуостров – Радунци.
Освен основната предприемаческа дейност Христо Караиванов е и кооперативен и читалищен деец, общински съветник, секретар-бирник, общински кмет, председател на настоятелството в дъбовското училище.
Житейският му път завършва при неизяснени обстоятелства на 29 ноември, след арест и обявяването му за безследно изчезнал с акт N 98/14.05.1946г. на Казанлъшкия регистър за гражданско състояние и протокол от 25.04. 1946г. на Областния старозагорски съд. Така без съд и присъда, невинен, напуска белия свят този достоен българин, гордост за родното си Дъбово и за целия Казанлъшки край. Вярна остава народната поговорка, че силният вятър поваля най-високите дървета. Досега безмълвните обществени сгради в региона “разказват” за този достоен човек.
И само звънливият детски смях в училищата, построени от него, са истинската морална награда за народополезните му дела.

Автор:

Инж. Васил Василев - строителен инженер