Местността "Кървеника"

Било знойно лято по време на турското робство. Жътварки с бели кърпи на глави бързали да ожънат, а мъжете връзвали снопи, бършели потта от отрудените чела с пешкири и гледали по пътя откъм съседното село Ветрен да не идват турци. Тук-там се чували смехове, от някъде се извивала песен. Изведнъж женски писък процепил въздуха: "Идат!". От юг, където се извивала река Тунджа, се издигал облак прах. Младите жени грабнали децата и хукнали към Балкана, а мъжете останали отзад да ги пазят от турците. Всички бягали, но поганците били на коне и бързо приближили. И когото настигнели, с ятаганите си го посичали. Много народ погинал - мъже, жени, деца. Когато на следващия ден дошли близките им да ги вземат и погребат по християнски, валял дъжд. И небето плачело за загиналите. Но от мястото, където ги съсекли, надолу течала не вода, а кръв. И още много пъти, когато валял дъжд, надолу по дерето се стичали кървите на убитите дъбовци. От кръвта им камъчетата по вадата станали ръждивокафяви на цвят.

От тогава тая вада се нарича "Кървенишката вада", а местността - "Кървениците". От преданието се знае че незабравките, които растат край вадата  са сините очички на десетките посечени дечица.

Записал: Радка Дерменджиева от с. Дъбово